СВЕТЛИН РУСЕВ
цигулка
ЕВГЕНИ БОЖАНОВ
пиано
ПАВЕЛ ЗЛАТАРОВ
цигулка
Програма
МОЦАРТ – Концертоне за две цигулки
МОЦАРТ – Концерт за пиано N17
Allegro
Andante in C major
Allegretto – Presto
МОЦАРТ – Концерт за цигулка N5
Allegro aperto – Adagio – Allegro aperto
Adagio
Rondeau – Tempo di minuetto
МОЦАРТ – Концерт за пиано N23
Allegro
Adagio
Allegro assai
Това е програма, изцяло посветена на музиката на гения от Залцбург Волфганг Амадеус МОЦАРТ (1756 – 1791). В нея са включени два клавирни концерта – сол-мажорният N17 и ла-мажорният N23. Делят ги две години (единият е написан през 1784, другият – през 1786) и пет концерта. Това е времето, в което Моцарт изгражда име във Виена (след като се установява там през 1881) и иска да бъде известен и като пианист, и като композитор. Пресечната точка между двете е ясна – създаването на концерти за пиано и оркестър, които да му дадат възможност да блесне и които сам да изпълнява. Това не е ново за него – Моцарт вече има зад гърба си шест клавирни концерта (сред които двойния, и тройния) и множество разработки за пиано и оркестър на творби на други композитори. Концертът под номер 17 е един от малкото, създадени с мисълта за друг солист (а не за самия него) – в случая за Барбара Плойер, ученичка на Моцарт.Предполага се, че тя щедро е платила за тази част. Концертът е прекрасен. Още в оркестровата експозиция на първата част вместо традиционните две контрастни теми, се появяват най-малко шест, всяка сякаш „родена“ от предишната. Тази екстравагантна пищност на идеите продължава и в бавната част, където темите са пет. Третата част пък е най-веселата и разчупва стегнaтата (макар и преизпълнена с теми) елегантност на творбата до този момент. Тя събира в едно рондо и вариации, а основната тема е вариант на френския танц буре. Усложненото развитие на всяка вариация достига своята кулминация с „представянето“ на още една тема в мащабната кода.
Две години по-късно се появява и ла мажорният концерт 23, един от най-прочутите Моцартови концерти за пиано, чиято бавна част сама по себе си е включена във всички компилации на най-известните класически произведения на всички времена. Моцарт пише този концерт във Виена, където се е установил като „творец на свободна практика“. Тази Виена, за която пише на баща си, че е „градът на фортепианото“. И наистина, никъде другаде не се пише, издава и изпълнява толкова клавирна музика, няма толкова майстори на пиана, няма толкова хубави инструменти. Тук за четири години той пише 15 концерта за пиано. Когато стига до 23-я, той е на 30 години. Композира го успоредно със „Сватбата на Фигаро“. Концертът е готов на 2 март 1786. По това време Моцарт пише на свой приятели – „клавирните концерти са по средата между много трудното и много лесното, в тях има блясък, приятни са за слушане, но имат и дълбочината, която търсят ценителите…“. Такъв точно е този концерт, едновременно ефектен и задълбочен, в него има и изключително виртуозни моментин (каденцата в края на първата част), и други не толкова бляскави, с многопластови внушения. Но втората част, вдъхновена от сицилианата, отличава концерта от всички останали и го прави може би най-известния Моцартов концерт.
Моцарт композира петте си концерта за цигука в рамките на осем месеца – от април до май 1775, преди да е навършил 20 години. Освен прекрасен пианист, той е бил достатъчно добър цигулар, за да изпълнява сам (според собствените му писма до приятели) някои от тях. Но специално последния от тях, петия, той посвещава на Антонио Брунети, с когото си поделят „титлата“ концертмайстор в оркестъра, поддържан от архиепископа в Залцбург. Това е концерт, в който музикалните идеи и фантазии на Моцарт се „надпреварват“ и „избликват“ непрестанно и толкова бързо, че той дори няма време да доразвие всяка от тях, защото вече в главата му се „ражда“ следващата. Според Чайковски именно това е най-поразителното при Моцарт – неговата „способност да създава елегантно и без никакво усилие грабващи мелодии и хармонии“. В Петия цигулков концерт именно тази способност е ярко демонстрирана. Сякаш с него Моцарт открива своя собствн музикален език и се превръща в зрял майстор на композицията, защото зад неизбежната развлекателност, в него проблясва дързостта на гения, призван да промени света на музиката. Първата част еблестяща и остроумна, необичайна като музикален строеж – оригинално начало, весела втора тема, внезапно „поетично отдръпване“ на соло цигулката, изненадваща обща пауза.. за да се промъкне обратно в цигулковата партия първата тема и да започне да редува нови емоции. Втората част пък е написана много по-страстно от аристократичните, съобразени с етикета, изисквания на онез години. Смята се, че тя изобще не се е понравила на архиепископа и по негово решенние Моцарт пише друга, „по-италианска“ версия. Но най-знаменита е третата част, рондото, откъдето идва подзаглавието „турски“ на този концерт. То е доста относително, защото историята (доколкото музикалните истории могат да бъдат „облечени“ в конкретиката на думите) е следната – в грациозния менует, между галантния първи и драматичния втори епизод, се „вмъква“ един персонаж от друг свят, уличен музикант, циганин, който импровизира по модната тогава „турска музика“ и нехае за добрия тон. Малко като самият Моцарт, който пише по свои собствени правила. А петият му цигулков концерт е сред първите прояви на съвсем свободния му и волен дух.