Какво можеше да се направи в „Квадрат 500“
Множество картини в „Квадрат 500“ са облепени със защитна японска хартия, която предотвратява падане на живописния слой
Фотограф: Недко Солаков
„Дневник“ публикува позицията на Искра Захариева – един от двамата изкуствоведи от Националната галерия, пенсионирани след гласността на скандала с неработещите климатици в „Квадрат 500“, който увреди множество от най-ценните картини. Г-жа Захариева е човекът, показал щетите на художника Недко Солаков, който после популяризира проблема във „Фейсбук“. „Дневник“ предостави текста вчера на директора Слава Иванова за коментар заедно с 8 въпроса за риска пред картините и поредните действия, които приличат на опит за сплашване на несъгласни служители. (Допълнение към 18.30 ч., 7 март – Националната галерия изпрати отговори.)
Акцентите и заглавието са на редакцията.
Започвам да пиша този материал с изричната уговорка, че той не е в отговор принудителното ни – моето и на колегата Мария Димитрова, „пенсиониране“ заради „оптимизация в предприятието“. Случаят е само един от дребните факти, определящи атмосферата, в която функционира Националната галерия, след заемането на поста директор от Слава Иванова. И не мисля, че е редно общественото внимание да бъде ангажирано с вътрешни административни и колегиални недомислия. Публиката на галерията и всеки обикновен гражданин е в правото си да каже: не ни занимавайте със себе си, а с картините – вие заради тях получавахте заплата!
Именно заради тях, заради тежкия проблем на повредените през тази зима творби в „Квадрат 500“,
искам да насоча вниманието към процеси, които текат в сбърканото управление на културното ни наследство
и към последствията от това. Те са пред очите ни, но или не ги виждаме, или така ни е по-лесно. И ако не стане някъде скандал, рядко се интересуваме какви решения, от кого и как се взимат. Основната ни теза е, че парите за култура са малко – което е така – само 0.5% от БВП. Но как и през кого се харчат тези пари, какви са крайните резултати, питаме рядко, и то без особена загриженост и компетентност.
В началото на януари заради ниските температури в климатичната инсталация на „Квадрат 500“ се е получил срив. Температурите и влажността в експозицията са били драстично нарушени. Последствията – множество повредени творби от чуждестранното и българското изкуство, както и риск за цялата колекция. Реакцията на директор Слава Иванова дойде след 10 дни и се изрази в обвинения срещу екипа от реставратори и уредници.
Чудя се какво би се случило, ако директорът на Националната галерия веднага беше свикала пресконференция и бе дала публичност на проблемите на сградата на „Квадрат 500“. Какво би се случило, ако от името на най-голямата художествена институция – Тя – Директорката, бе поставила въпроса за отговорността по цялата верига – проектанти, строители, инвеститорски контрол, ако беше имала куража да поиска сметка за напразно похарчени български и европейски пари.
Чудя се какво би станало, ако на висок глас беше изговорила редица известни за работещите в галерията, но не и на обществото факти:
проектирането на инсталациите в сградата е неудачно; изпълнението им е направено по най-евтиния и безотговорен начин; непрестанните ремонти по сградата са непосилни за делегирания бюджет на Националната галерия; липсват специализиран технически персонал за поддържане на сградата.
Чудя се дали на тази пресконференция директорът не можеше да поиска съдействие от обществото за търсене на виновните и отстраняване на повредите в рамките на 5-годишния гаранционен период за сметка на проектанти и изпълнители?
Чудя се дали проблемите, заложени като бомба със закъснител в строителството на сградата на „Квадрат 500“, са направени от некомпетентност и безотговорност, или всичко това е умишлено – за да продължат да се вземат „едни пари“ от „едни хора“ и „едни фирми“.
Чудя се дали след тази хипотетична пресконференция Слава Иванова нямаше да има повече основание да каже, че пази „престижа“ на Националната галерия
и е лоялна към проблемите на българската култура, а не към началниците си. В такава нейна позиция щеше да има и достойнството, и професионализма на личност, назначена да управлява най-голямата галерия в страната.
И да, не е във възможностите на един директор да реши сам проблемите на неудачно проектиране и строителство, но от нея данъкоплатците трябваше да научат как въпреки похарчените милиони в сградата се съсипват безценни български и чуждестранни произведения на изкуството. Защото още когато миналата зима части от таваните на залите започнаха да падат, беше ясно, че проблемите няма да свършат с боядисване с латекс.
Не беше ли това достатъчно основание, когато тази зима се прогнозираха температури до -20 градуса, да бъде назначен денонощен мониторинг на сградата на „Квадрат 500“?
Не трябваше ли при първите признаци на срив в инсталациите да бъдат алармирани всички – реставратори, уредници, хранители, и галерията да бъде затворена за посетители, за да се свалят всички картини в риск? Не трябваше ли на минутата Министерство на културата да бъде уведомено, за да поеме своята отговорност? Но не – проблемът се замете под килима, пазителките в залите бяха държани дни наред на работа при температури от 9-10 градуса, некомпетентни технически лица експериментираха с температурите, без да отчитат влажността на въздуха, а реставрационен съвет беше свикан едва месец и половина след аварията.
Ако не беше искреното възмущение на художника Недко Солаков и представянето на неговата позиция в медиите, от залите нямаше да бъдат изнесени дори и заснетите четири творби. А останалите?
Какво правим с останалите пострадали или подложени на риск? Ами правим това, което можем – търсим вътрешни врагове, които не пазят „престижа“ на институцията
и не проявяват лоялност към Директора, и ги пенсионираме. Търсим оправдание в безсмислени технически съвети и в желанието си да оцелеем на служебния си пост.
Чудя се дали ако част от парите, които досега са похарчени за ремонти в Националната галерия и в бъдеще отново ще бъдат похарчени за неудачно строителство, бяха попаднали в ръцете на професионалисти, днес щяхме да си говорим за неработещи инсталации и съсипани картини. Може би с част от тях щяхме да закупим нови творби, ново оборудване на реставрационните ателиета, щяхме да финансираме научни изследвания, щяхме да осигурим средства за квалификация и привличане на млади специалисти в галерията.
Знам, че времето за това отворено писмо не е най-подходящо.
Политическото злободневие на предстоящите избори вече обеща много – бързи и гениални решения на темите за опазването на културното ни наследство. Както винаги досега, проблемите на културата се превръщат в част от предизборните битки, но само до спечелването им. Компетентността в управлението й също. И после пак ще сложим „нашите“ хора начело – защото са удобни и послушни.
Не храня големи надежди, че някой, от когото зависят малкото пари на данъкоплатците, вложени в култура, ще поиска дори да започне да пита защо, да провери кой, да разбере как. Но ние с Мария Димитрова работихме 30 години в любимата ни и вече несъществуваща Национална галерия за чуждестранно изкуство и затова имаме право да ни боли, когато пред очите ни се съсипват събраните и опазени от поколения българи художествени ценности. И когато се разделям с любимите си колекции от Азия и Латинска Америка, искам да знам, че те остават в ръцете на отговорни хора и специалисти и един ден ще мога да ги покажа на внуците си.
Искра Захариева – главен уредник в Националната галерия
