ИНТЕРВЮТА

Македонската легенда Влатко Стефановски: Бих спрял всички войни и бих вдигнал всички граници, ако можех!

влатко стефановски

Влатко Стефановски е една от най-големите македонски музикални легенди. Роден е през 1957 година в Прилеп, в семейство на театрали. Свири от тийнейджър. Той е един от основателите на легендарната македонската формация „Леб и сол”, с която записва 14 албума, които печелят фенове по всички континенти. Има 2 издадени студийни проекта със сръбския музикант Мирослав Тадич, композирал е и музика за над 10 филма, за 3 балета и за театрални постановки. Талантът на Влатко Стефановски отдавна е прекрачил границите на родната му Македония, защото той печели овации и в САЩ, и в Канада, във Великобритания, Германия, Франция и разбира се – в България. През 2008-ма той бе един от гостите на Пловдивския джаз фестивал. А този месец виртуозният китарист ще повиши емоциите и настроението, дори и само с появата си, на фестивала „One Love Tour”, където ще представи балкански фолклор, блус, рок, джаз и най-новото от репертоара си.

Всъщност звукът на неговата китара завладява балканите още в края на 70-те години. Талантът му създава магия, събира светове – Изток и Запад, фолклор и рок, Европа и Балканите. Влатко Стефановски е един от най-известните музиканти със своята уникална техника и звукоизвличане. Почти няма българин, който да не настръхва на емблематичната му песен „Бел кон”, която стана популярна преди няколко години в постановката на Александър Морфов „Хъшове”. В нея се пее: „Всеки от нас има своя звезда, що го води дорде е жив. Кога свети ярко, човек има живот! Кога гасне – судбина.”

– Г-н Стефановски, вие сте легенда на македонската музика, но имате много почитатели и в България. Как се чувствате у нас? Как усещате България?– В България винаги се чувствам добре, което е много важно. Пътувам до България в последните вече повече от 20 години и спокойно мога да кажа, че се чувствам у дома си във вашата страна.

– В кои градове сте били и имате ли любими български места?

– Бил съм на много места вече. В Пловдив, Варна, Бургас, Созопол, Боженци, Габрово, където много ми хареса. В Благоевград бях с Биг Бенда на БНР. Видял съм много градове и места, чувствам се много добре на българска земя. Ако се замисля кои са любимите ми места, първо ми излизат Пловдив и София. Харесва ми много и Банско, често ходя там. Имал съм възможност да опозная България – и като турист, и като музикант.

– Включихте се в музикалното турне One Love Tour, което обединява не само българската и македонската музика, но и душевността на двете нации. В този смисъл къде откривате приемствеността? И мислите ли, че през годините двата народа са стояли достатъчно близко един до друг – не само в политическо, но и в културно отношение?

– Хубав въпрос много. Главното и при едната, и при другата нация според мен, това са емоциите. Много емоционална музика се прави и в Македония, а и в България. Има прекрасни песни. А доколкото познавам и българската традиционна музика – тя е изпълнена с емоция, с разнолик и шарен фолклор. Богати аранжименти и звуци. Теодосий Спасов е мой много добър приятел – той много ме е въвеждал в това кое как се свири в България, какво изразява. Всъщност през годините се получи така, че именно ние,

 

музикантите, се превърнахме в предвестници за близостта между двете нации,

 

отвъд всякакви политически нагласи. Драго ми е, че двата народа стават все по-близки – намирам културата на много по-високо ниво, отколкото е била преди. И наистина ми е много приятно. И чакам с нетърпение да направят директната линия София-Скопие/Скопие-София. Ако можеше да стигаме по-бързо едни до други, би било феноменално.

– Това зависи и от политиците, за които знам, че хич не ви е приятно да говорите…

– Какво да ви кажа… Политиците малко закъсняват за жалбите на своя народ. Те стоят зад нас, ако трябва да бъда честен. С Теодосий Спасов работим заедно от 2009-та година, когато още отношенията между България и Македония не бях още на много добро ниво. Но с него творяхме заедно. Свирехме в много проекти и по един или друг начин показахме начина двата народа да си бъдат близки. Били сме с него и в Гърция, и в Сърбия, и в Албания, навсякъде се разбирахме чудесно. Аз съм много отворен в комуникацията, а това е най-добрият пример за това как се постига тази свобода на нагласите към другия.

– Изпяхте „Бял кон” в спектакъла на Александър Морфов „Хъшове” преди няколко години. Какви впечатления съхранихте от онзи момент за себе си?

– Този спектакъл винаги ще го помня, да. Тогава тази моя песен „Бел кон” стана голям хит. И по някакъв начин ми помогна да стана разпознаваем за публиката в България. Но музиката прави така – ако е добра и качествена, проправя своята пътека, където и да е. Моята намери своя път. С Александър Морфов работихме чудесно. Преди време се засякохме отново и беше много приятна среща. Интересното е, че в България „Бел кон” е с леко изменен текст, съобразно желанията и представите на хората. Но текстът е много истински, много искрен, заради това и толкова хора я обичат. Песен, писана преди 20 години, все още е актуална. Предизвиква големи аплодисменти.

– Изкуството е друг свят за душата и ума. Означава ли това, че всеки творец по своему обитава някаква паралелна реалност, в която изгражда себе си?

– О, да, може да се каже така. Творенето винаги е една паралелна реалност. И тази паралелна реалност винаги оказва влияние на онова, което се случва сега, и което ще се случи утре. По един или друг начин подсказва за смисъла, който да се следва в живота. Понякога се явява и вид утеха – която таим по обичани наши близки. Друг път е надежда, за която да се хванем, за да продължим напред.

– Кои са трудните моменти, които са ви изградили като характер?

– О, скъпа моя, толкова са ми много трудните моменти в живота. Никой живот не го подминават трудностите. Рядко чувам за хора с удобен и съвсем безоблачен живот. Мен

 

животът ме е карал да преминавам през доста тъмни тунели.

 

Познавам и мрака, но и слънцето, но съм приел тези контрасти като нещо неминуемо, което не можем да избегнем, дори и да искаме. Не искам да звуча като човек, който се оплаква, но наистина съм минал през какво ли не.

– Трудностите са били от личен характер навярно?

– Да, лични. Те се редуват като емоции, но какво да правиш – приемаш ги, каквито и да са, защото иначе не можеш да продължиш напред. Не ми се иска да влизам в подробности, но само ще кажа, че последните две години бяха много трудни за мен. Няма да натоварвам нито вас, нито хората, но това е период, в който аз изживях страшни работи. Но ето, продължавам да се трудя, да се боря, да живея.

– Светът, в който живеем, става все по-суров. Все по-често се говори за това как да се запази световния мир. Как се предпазвате от неизбежния стрес на ежедневието?

– Днес сготвих обяд за сина си, сготвих и за мен. Старая се да се взирам най-вече в своя микросвят, защото там мога да направя промените, а не в световен аспект. Стресът е голям, да, но ако човек сам не намери начин да се предпазва от него, никой няма да намери вместо него. Дали ще гледа телевизия, дали ще слуша музика или както понякога аз обичам – да свиря на китара, така се дистанцирам. Често, когато гледам новините по телевизията, просто се учудвам, без нищо да мога да променям. На всичко, което се случва по света.

– Ако имахте възможност да се обърнете към управляващите – било то на Македония или на България, какво бихте им казали?

– Аз съм утопист. Не се занимавам с политика… Но знаете ли какво, ако зависеше от мен, щях да спра всички войни в този момент. И бих вдигнал всички граници.

– Свят без граници? Някои биха казали, че така ще бъде твърде анархично…

– Не, защо анархия. Няма да има. Но аз затова казвам, че съм затвърден утопист, защото вярвам в утопии, в неща, които на практика са невъзможни. Сега проблемите, свързани с емигрантите, съществуват, защото ги има границите. Без тях това нямаше да се случва.

– …и всеки щеше да може да ходи навсякъде без проблем?!

– Точно така. Без войни, без граници, в един свободен и спокоен свят. Това е сега моята молба – всички войни да спрат и всички граници да се вдигнат! Знам, че в момента звучи повече като илюзия, но аз вярвам много в това.

– Музиката е основен генератор за вас, но ако не беше тя, мислили ли сте си някога с какво щяхте да се занимавате?

– Може би с рисуване. И преди да започна да се занимавам с музика, обичах да рисувам. Вероятно, ако не беше тя, щях често да съм с молив в ръка и да чертая нещо. Но не като професионалист, разбира се. В тийнейджърските си години се занимавах и с фотография. Пробвал съм се и в спорта – играл съм баскетбол, футбол. Но музиката е това, с което най-много искам да се занимавам.

– Всъщност как започна музикалната ви пътека? Откъде тръгна всичко?

– Започна още от детските ми години. Първоначално ми беше като хоби. Пробвах да свиря на много инструменти, докато открия с кой ми е най-приятно. В младите си години всеки човек обича да експериментира, да пробва, докато открие онова, което най-много го влече.

– През 70-те основахте група „Леб и сол”, която се превърна в легендарна банда. Лесно ли се получиха успехите тогава?

– Ооо, трябва да напиша книга, за да ви отговоря на този въпрос (смее се), толкова много са историите и ситуациите от онзи период. Това е близо 20-годишна история, трудно мога да я синтезирам в няколко изречения. Но онова, което тогава се оказа най-важно за нашето развитие като група, това беше упорството, а след това и таланта.

 

Бяхме абсолютни ентусиасти и това много ни помогна.

 

Направихме, каквото направихме. А и Югославия в онези години беше и по-либерална, не са ни забранявали нищо – нито за облеклото, нито за фризурите, както знам, че е било другаде. Тогава ходехме с джинси, имахме дълги коси, рокери. Живеехме в така да се каже либерален социализъм. Днес виждам, че тогавашната музика все още предизвиква интерес, хората искат да имат плочите, песните в своите музикални колекции.

– Един от албумите ви носи името „Сеир” – интересна дума, фундамент на балканската психология. Описвате я доста добре като „нашенски дзен момент, в който сме активни в пасивността си и пасивни в активността си”. Откъде според вас идва цялата тази пасивност?

– Точно така. Много е характерна думата „сеир” тук, на Балканите. Манталитетът е просто такъв – по-добре да не работиш, отколкото да го правиш; да гледаш какво прави комшията, отколкото да видиш ти самият какво си направил; все друг да ти е крив, когато нещо не ти върви. Затова е сеир. Тази малко цинично-иронична ситуация, в която често попадаме. Точно това всъщност е и сеира – пасивна, ама цинична ситуация.

– Подлежи ли според вас манталитета на една нация на промяна?

– Може би не… Не можеш да промениш манталитета на хората, но можеш да измениш навиците. Вместо да си изхвърляш боклука на улицата, да го изхвърлиш в контейнера.

– И евентуално езика на омразата да изчезне във взаимоотношенията между хората изобщо…

– О, това е много важно, да. Повече толерантност е нужна, за да се получи, каквото и да е било. Но толерантността е свързана малко или много със стандарта на живот. Когато хората имат по-висок стандарт на живот, учат тези неща. Защото обратното – сиромашията – е страшна ситуация. Тя кара хората да правят страшни работи.

– Пишете и филмова музика. Но ако трябва да изберете един филм, с който да опишете най-пълно собствения си свят и живот, кой би бил той?

– Интересно… ами аз съм правил филмова музика за доста различни филми като тематика. Но ако трябва да избера най-точното за себе си, нека да бъде „Gipsy Magic” („Джипси меджик” е македонски филм от 1997 година. Драма на режисьора Столе Попов, по сценарий на Миленко Йеремич. Главните роли се изпълняват от Томи Салковски, Деян Димевски, б.а.).

 

Интервю на Анелия ПОПОВА

Коментирай

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Най-нови

Нагоре